Аз и Аз се гледаме яростно.

Хищно се дебнем, като вълци в мъгла.

Свирепо ръмжим, оголвайки зъби.

Схватка.

Кръв.

Кратка смърт.

Тишина.

Аз и Аз – танцуващи призраци –

сенки на изпепелени крила.

Аз и Аз – шизофренно-абсурдни

в пиесата на нощта.

Аз и Аз – жажда индигова –

нелечим мой кошмар в будността.

Внезапен гняв с пронизващ писък

се врязва в лоното на греха.

Аз и Аз – кънтящо отсъствие…

Неми думи.

Мрак.

Пустота.

Паметта – изнасилена блудница,

крие белега от душа.

Нужно ми е нещо. Нещо, което да ми изплакне душата. Цялата и изотвътре. Нещо като вчерашния път. Пътят… Вятърът часове наред сграбчваше косите ми и ги пилееше както му хрумне. И където му хрумне. Нахално стисваше кичурите и ги захвърляше върху устните ми, и затворените очи. И ми носеше аромати. Ароматите на живота. Ароматите на детството и на старостта… дори и ароматите на смъртта. Нахлуваше  силно, в порив неустоим и с него идваше миризмата на прах и на пепел, откриващи асфалта под мен. После тихомълком ме запращаше в купчето мащерка… и по чукарите на Рила. Оттам стремглаво ме пускаше в бездната на хладния боров дъх от който в дробовете става скрежно с дъх на мента. И пак напечената от слънцето земя – пуста до светло-кафяво и пропукана от безводие. И тихо се прелива в този мирис уханието на цъфнал тютюн. Капчиците никотин в зелените му листа меко полепваха по носоглътката ми и тихо с разливаха в дробовете. А пелинът бързаше да го допълни с капка горчивина за разкош. И пак боров скреж, и детство… и ръцете на баба – сухи и жилести… и толкова меки въпреки болката в тях… топли и обичащи – безусловно, майчински. И устните й върху челото ми - срещу дрипави сънища. И сънят – детски – ухаещ на чистота и обичане.

Пътят ми вчера – дълъг и истински. Пътят вечност, изплакващ душата. Вятърът, гонещ косите ми. Искам го днес. Нужен ми е да си оплакна душата.