Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Няма описание.
Автор: zlodeika Категория: Други
Прочетен: 57106 Постинги: 18 Коментари: 59
Постинги в блога от Април, 2012 г.



Че съм на йота от гениалността знам! Както знам и това, че тази йота е тънката линия между гениалността и лудостта – т.е. все още съм повече луда, отколкото гениална. Администраторите на Блог.бг категорично ме опровергаха с тазвечершния си ход обаче! И вече гордо мога да заявя – ГЕНИАЛНА СЪМ!!!! (Освен, ако не се окаже, че съм глас от отвъдното) Защото по никакъв друг начин не мога да обясня как точно съм постигнала превъплъщения в хиляди (вероятно) профили тук и съм изписала още повече хиляди коментари по какви ли не теми. А ако видите диапазона на изказа, който ползвам за всеки различен пост ще позеленеете от завист най-малко!:)))))) Освен това се оказа, че напук на датата на регистрацията ми тук (кажи-речи година е минала от тогава) аз бодро и напето разхвърлям мъдри и недотам мъдри мисли по постовете на нищо неподозиращи блогъри още от февруари на далечната 2006 година! Сега за да не гледате тъпо със зейнали челюсти (както аз преди малко) да ви кажа – просто по невнимание кликнах върху опцията „Мои коментари” и след известно колебание дали да грабна базуката и да отстрелям админите или да се засинея от кеф, поради гениалността си – предпочетох второто! И за да не съм голословна ще копирам само една-две страници от общо 77708 такива, които неуморно пълня със съдържаниеJ))))

 

p.s. Моля всички потребители да ме извинят за наглостта да прочета коментарите им далеч преди да са одобрени и публикувани! Няма да се извинявам за това, че са ме „удостоили” с авторството им – за това наритайте админите!

 

2 3 4 5    77704 77705 77706 77707 77708

 


Категория: Други
Прочетен: 4892 Коментари: 14 Гласове: 4



Не знам дали има „по-кофти тръпка” от тази да се усетиш жалък победител. Това си е като да се изтапаниш тежко въоръжен и да стреляш по кокошките в курника. Както и да пробваш да го преглъщаш – все ти разваля вкуса.Чак ти иде да се саморазвееш като бял байрак (да си жалък пораженец е някак си в реда на нещата). На тези разхвърляни мисли ме наведе една реплика-равносметка: „Капитулацията беше толкова бърза и пълна, че ме лиши от удоволствието да победя.”.

Все си мисля, че не е крив, този, който е забил лопатата в земята, а онзи, който сам се е закопал с нея, „доказвайки” колко чевръст е. От опит знам, че никой не е застрахован срещу подобен сценарий. И на всички, които ще рекат сега – е чак толкоз не бих изглупял, искам да споделя, че според мен, самозакопаването изобщо не е привилегия на глупаците (на тях всъщност никога от нищо не им пука и дори в затрупването ще намерят повод за радост). До подобен резил обикновено води Его-то, струва ми се. И дали е изпаднало в „завидна” самодоволност и си е самоповярвало до край, дали се е надценило или е подценило другото Его, или пък просто не успява да владее емоциите си и реагира като питек, няма никакво значение – оправдание винаги може да се намери – то е като задника – винаги с нас и винаги готов за употреба.

Друг е въпросът, кой как приема резултата от собствените си деяния. Поне на мен, крайно тъпо ми звучи, да ревнеш, че си жертва, ако сам си поработил здраво с въпросната лопата. И излишно-смешни са всички последващи от това действие скимтежи. Защото си имал избор:

  1. Да подминеш лопата.
  2. Да закопаеш, този, който ти я е подал.
  3. Да се закопаш сам.
  4. Да хвърлиш прах в очите на всички.

Вероятно има още много възможни избори, но да се ползваш от тях, е въпрос на собствена яснота за Целта, ако не тази с главната буква (наясно съм, че стратегията е висш пилотаж и малцина са избраните, да летят толкова високо) – твоята лична поне. Пък, ако се случи да се объркаш нацяло, изпадайки в безтегловност – винаги можеш да сътвориш от дефекта – ефект и да се огледаш за друга възможност – такава винаги има, стига да ти стиска да я грабнеш.

И от друга страна, продължавам да си мисля, че съвсем неуместно е чувството на вина за това, че опонентът ти се е оказал не рицарят в блестящи доспехи, а курешката на рамото му.

 


Категория: Други
Прочетен: 837 Коментари: 0 Гласове: 1
08.04.2012 01:01 - Старият град

 

Къде е мечтаният край на щастието, земята на поезията, дето искаме да избягаме, да се очистим от прозата на празните часове, от делничността на всеки ден, от гнета на времето, тъй безплодно прекарано? Къде е страната на белите рози, дето искаш да отлетиш с твоята мила? Страната на тия чудни бели рози, които погледа и усмивката на твоята близка могат да багрят в синьо, червено, алено - във всички цветове на възвишените чувства?

 Вечно мислим за тоя край и често го търсим. Той никога не е тук, той никога не
е близко... Далече, далече е той. Може би не е и на земята... Може би той се
намира на някоя далечна планета, чийто блясък всяка нощ гори в небесните
пространства над нас.

 А може би той е там, в тоя малък странен град, чието литографно изображение в стара, бронзово боядисана рамка от години виси на стената в стаята ми.

 Лутайки се да търся щастливата страна, аз често пътувам из тоя старинен град, на който името не знам. Там наблизо плиска старо море, със зеленясали скалисти брегове, на които аз почивам, любувайки се на единствената самотна чайка, която тъжно се люлее на вълните...

 Зеленясалите води на широк канал стоят неподвижни. В техните помътени води не се отражава нищо освен сивото намръщено небе, далечните хоризонти на което гледат с някакво вкаменено учудване.

 Пред къщите на канала стоят завързани стари, боядисани в кирпична боя лодки. Те са неподвижни и никого не чакат. Защото в тоя странен град изглежда, че няма хора. Отчаяни от чакане, отегчените лодкари са избягали кой знае де. Само
голяма широкопола шапка се сивее забравена в една мъничка гондола.

 Странно гледат старите изкривени къщи, над които се вдигат две сиви кули без стража и без блясък на оръжие в техните мъртви бойници.

 По тесните улици и по широките стълби се не мярка никакъв човек. От прозорците не наднича нито едно женско лице. Пред желязна заключена врата стои подхвърлен букет от свежи цветя. Кога ще излезе прекрасната девойка да го вземе?

 Приятно е да се разхождаш из тоя мълчалив, безлюден град. Солената вода на морето е помътила и угасила в една пухкава сивота всички надписи, всички бои.
По стените личат мъдри писмена за назидание на гражданите и за изобличение на пороците. Старите храмове са отворени и под сводовете им сякаш още се носи позатихналото ехо от молитвени напеви. Мраморните стълби пред вратите са изтрити от стъпките на богомолци.

По тротоарите под малките балкони се виждат изтъркани от стъпки плочи и във вдлъбнатините им лъщят локвички дъждовна вода.

По тия плочи са стояли в тъмни нощи влюбените младежи и с китара подръка са
пели старите, чистите и вдъхновени любовни серенади.

На един прозорец виждам останал копринен конец, който е спускал долу нежна парфюмирана записка, пълна със страст и опасност.

Там, на малката тераса край морето, пред мистериозната врата на някаква странноприемница стои широк, нисък, от тежко дърво стол, с грамадна облегалка. На тоя стол може би е почивал небрежно облегнат великият търсач на елегантни приключения - Дон Жуан - и се е наслаждавал от победите си... На малката масичка до стола стои голям куршумен съд с извита дръжка. В тоя съд е пръскало искри червеното вино, което е подкрепяло в напреднала възраст осъдения на щастие мъж.

 Там, на широкия мегдан, постлан с обли камъни, блещи подкова. Тя е паднала от
коня на някой рицар, минал тук, покрит до земята в тежка желязна ризница, носейки до сърцето си алената роза на любовта и в ръката си широк, с
кръстовидна дръжка меч на правдата.

От оня прозорец там му се е усмихвала добродетелната жена на стар някой граф.

За тая невинна усмивка ревнивият мъж е построил черна и страшна кула, дето младата жена с нечути мъки е изкупвала несторения си грях. 

На ъгъла на оная тясна уличка е живял мрачен поет, чиито любовни сонети са карали русата като херувим внучка на рицаря - защитник на невинността - да се забравя от гордост пред хората и от смях сама пред себе си.

В тъмна наметка той всяка вечер е минавал край дома на своята обожателка, спирал е в близката кръчма, безумно се е напивал и с острието на шпагата си е писал името й върху тъмните окадени стени.

Името на тоя поет е забравено и той няма да има никога паметник, защото беше посветил своето божествено вдъхновение не на тълпата, а на възвишения идеал на женската красота.

В оная там тъмна неприветлива каменна къща, с малки прозорци, натегнала върху земята, като че потъва, се е борил с тъмните сили, с духовете и с тайните на неизвестността велик учен и алхимик, чиито изнамирвания са дали тласък на умовете и чието име е останало неизвестно.

Търсейки химическата формула на любовта, тоя мрачен човек събираше сълзите на възлюбената си, анализираше ги подробно и намираше в щастливите - горчивина, и в горките - сладина. 

Той търсеше лекарство, което да може да освободи човека от предразсъдъците и от понятията за добро и зло, но в това си усърдие откри същността на завистта, която намери за неизцерима. 

Всичкото негово желание беше да направи добрина на човечеството, което за него се състоеше от жителите на града. И за да изкорени злото и пороците, които загрозяваха живота, той изобрети силна отрова, пусна я в големия градски водопровод и в една нощ изтрови всички.

 Това е сивият, безлюдният, тихият град, чието литографно изображение от години виси в стара рамка на стената в стаята ми.


Елин Пелин, из "Черни рози"



Категория: Други
Прочетен: 1014 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 08.04.2012 01:02
Търсене

За този блог
Автор: zlodeika
Категория: Други
Прочетен: 57106
Постинги: 18
Коментари: 59
Гласове: 138
Архив
Календар
«  Април, 2012  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30