Натирих думите.
Не са ми нужни вече. След толкова еквилибристики словесни се изхабиха. Посивяха. Станаха безлични. Почти ми заприличаха на чалга.
Не са ми нужни тези думи, които като пепел посипват времето и го обездушават... и заличават всичко живо.
Не са ми нужни –  Те са мъртви.

Не мога с тях да облека напиращия зов на неизбежното. Не мога да разкажа лудостта на дивата вода, отдадена на стръмното. И пагубната страст, с която утолява жаждата на онзи зъбер, врязвящ се до край в целостта й, превръщайки я в кипяща ярост. Ни алчността му ненаситна да пие всяка капка, пронизвайки я с гневно нетърпение. И как, обсебен от желание, проникваквайки във всяка нейна фибра, разкъсва я до голота. Как търсейки най-тъмната й глъбина, забива я в себе си до края... и как умирайки долавя меките пулсации на нейното присъствие в себе си. Как дъх не му оставя сладостната болка от рязкото пропукване в недрата му. Как точно там – в разломите му, разлива се със сласт в струи топли дивата вода и с апетит на хищник го приема безостатъчно... и го връхлита пак – като убиване... И как помела всички граници, чертаещи уж безопасни територии, примира в удоволствието да я обладават... И всеки допир е едно-единствено унищожително усещане, преплело болка и наслада, обич и омраза, мощ и слабост, нежност и свирепост... и гибелно желание за смърт... и за живот...

Не са ми нужни думите. Достатъчно ми е едно усещане...