.JPG)
Натирих думите.
Не са ми нужни вече. След толкова еквилибристики словесни се изхабиха. Посивяха. Станаха безлични. Почти ми заприличаха на чалга.
Не са ми нужни тези думи, които като пепел посипват времето и го обездушават... и заличават всичко живо.
Не са ми нужни – Те са мъртви.
Не мога с тях да облека напиращия зов на неизбежното. Не мога да разкажа лудостта на дивата вода, отдадена на стръмното. И пагубната страст, с която утолява жаждата на онзи зъбер, врязвящ се до край в целостта й, превръщайки я в кипяща ярост. Ни алчността му ненаситна да пие всяка капка, пронизвайки я с гневно нетърпение. И как, обсебен от желание, проникваквайки във всяка нейна фибра, разкъсва я до голота. Как търсейки най-тъмната й глъбина, забива я в себе си до края... и как умирайки долавя меките пулсации на нейното присъствие в себе си. Как дъх не му оставя сладостната болка от рязкото пропукване в недрата му. Как точно там – в разломите му, разлива се със сласт в струи топли дивата вода и с апетит на хищник го приема безостатъчно... и го връхлита пак – като убиване... И как помела всички граници, чертаещи уж безопасни територии, примира в удоволствието да я обладават... И всеки допир е едно-единствено унищожително усещане, преплело болка и наслада, обич и омраза, мощ и слабост, нежност и свирепост... и гибелно желание за смърт... и за живот...
Не са ми нужни думите. Достатъчно ми е едно усещане...
Най-мразя да ми слагат етикет. Да не говоря пък, как ме вбесява, когато ме и обобщят. Преди два дни попаднах тук на едно "четиво" именувано "До теб, тъпи сънароднико!" и ми причерня, та затова и се разметох, защото си знам колко нелицеприятна ставам в такива моменти. Едва тази нощ се върнах да го прегледам пак и да му река на въпросния „умньо”, какво мисли една негова сънародничка по въпроса.
Драги ми Умньо,
изобщо не ме изненадва така наречената ти позиция, предвид факта, че си рожба на едно много, ама много увредено поколение, което (като изключа единици) никога няма да може да мисли адекватно на новата ситуация, в която се налага да живее. Това обаче не те оправдава и още по-малко ти дава право да ме наричаш тъпа, защото съм упражнила правото си да реша кой и как да управлява бъдещето ми.
Нека припомня и това, че в любимото ни Отечество президент и вицепрезидент се избират мажоритарно с абсолютно мнозинство, като за да бъдат избрани се изискват 50% + действителни бюлетини. Ако никой не е получил необходимия резултат или избирателната активност е по-ниска от 50 на сто, в 7-дневен срок се провежда втори тур, на който отпада изискването за избирателна активност, но се състезават само 2 двойки кандидати. Изборите за кметове на общини са под същите правила, но при тях няма изискване да са участвали повече от половината избиратели от съответната община или кметство дори и на първия тур. А при избора на общински съвет се прилага добре познатия метод Д`Онт в първата му стъпка. Ей това са простичките правила, които вероятно са твърде дребни за твоята космополитност факти, „умни” сънароднико, обаче са полезни.
Повече от инфантилно е да му хрумне на човек, че е възможно българинът да обяви бойкот на изборите и да си остане у дома, при условие, че партийни активисти винаги ще има и винаги са в първите редици до избирателните урни, което обезсмисля граченето на безумния призив "Стойте си у дома!". Като толкоз ти се е прищял бойкот да беше поодухал мухъла от сивото вещество в главата си и да беше избрал Светльо Витков, та като спечели на първи тур, да идат да се отстрелят всички останали. Ей на това му казвам аз и гражданска позиция , и "нежна революция" :)))))) Да, ама Не!, както каза някога Бочаров.
И вместо да ме етикетираш като "тъпа" или "инфантилна" по-здравословно би било да си удариш два хубави шамара - може и да ти заместят "Гинкобилоба"-та. Или пък, не щеш ли, да те изтърбушат наопаки с хастара и да изпълзиш най-сетне от удобството на безрезервната ти обич към робията. Пълзенето е по-достойно от словоблудствие в несвяст.
Кого викате?! Кому се молите?! Кой ви чува?! Чува ли ви някой?!
Никой!
Господ е мъртъв!
Не знаехте ли?! Или просто не искате да поемете отговорност и да разберете най-сетне, че единственият Бог е затворен в собствената ви кожа? Това е. Защото е далеч по-лесно и много по-удобно да се оправдаете с Господ. Какъв е този Господ, който ми пробутвате?! Онзи ли, който е сляп когато децата ни умират?! Това ли е вашият Господ?! Той ли е, който оставя разни недоразумения на природата да се гаврят с невинността?! Този Господ е един завършен егоист – глух, сляп и безумен по изначалието си! Ето това е вашият Господ!
Мъртъв Бог… всъщност съвсем по мярка на спящите ви души, които нито рая, нито ада могат да събудят!
Амин
Празна съм.
Като ограбена църква
с пробит покрив.
Толкова пуста и стара,
че дори гарван не каца
на ръждясалото разпятие.
Стоят достолепно
само едни стени.
Зидове силни,
устояващи на ветрове и порои. Пропукани от слънце. Притихващи в безлуние. Стени, надживели времето. Втъкали душата ми в нишката между тук и отвъд. Обгърнали плътно тишината в мен и пиещи тъгата ми – мълчат в невъзможност да ме прегърнат… още по-малко да ме опазят… Камък върху камък и още, и пак… Студ, бездихание и липса на пулс… парчета жива вечност с изрисувани чудеса… Чудеса, били… някога... преди. Пронизват ме силуети олющени с едни очи – големи и питащи. Режат и питат – Защо?!...
А аз не знам. Не знам.
Аз нямам какво да им кажа… кънтя от бездумие… като залюляна камбана с откраднат език…
